Когато грехът стане хоби...

Don't You Forget About Me на ERA

2008-01-05T06:51:00.000-08:00

Наскоро се запалих по една невероятна група, която за повечето от вас не е чужда. За жалост аз я открих твърде късно. Става дума за групата "ERA".
Сред огромното опиянение, което стовари върху мен тяхната музика, изведнъж на фона му изпъкна една-единствена песен, която изцяло грабна ума ми - "Don't you forget". И докато се мъчех да открия клип на тази песен, и докато се ядосвах, че нищо свястно няма из нет пространството, също така внезапно попаднах на едно невероятно творение в YouTube.
Очарова ме начина, по който авторът Melody224 е успял да съчетае невероятно смисления и съдържателен текст на песента с невинността и красотата на детските очи.
Вижте клипчето, може и да ви хареса.

Зимата има своята красива страна

2008-01-05T05:34:00.000-08:00

Зимата определено има своята красива страна!

Дори с измръзнали крачка, не можах да се сдържа да не снимам красотите, които нощният студ бе нарисувал по прозорците в коридора.

Качеството на снимките в никакъв случай не е перфектно, но поне са правени с любов и удоволствие.

Как се измерва човещината?

2008-01-04T08:44:00.000-08:00

Днес по обяд в магазинчето влезе млада жена. Купи два сандвича за три лева и точно пред вратата на магазина ги метна на снега пред една кучка. Наскоро родила, обясни ми продавачката.
На двайсетина метра стоеше възрастен клошар, който от доста време не беше опитвал вкуса на сандвича...

Ново начало

2007-11-08T14:42:00.000-08:00

Истината е, че не знам откъде да започна. Нито къде да спра.
Утре (вече днес) е последният ми работен ден там, където прекарах последните две години и половина.... Не съм свикнала с честите промени. А и там оставям твърде много - спомени, приятели... Оставям мигове, които едва ли ще се повторят.
Изтелих си албум на една непозната за мен група Fairyland и в момента ги слушам, кефя се и се чудя каква ли изненада ми е приготвило идващото утре...
Скоро ще разбера. Ще споделя.

Пръстенът

2007-09-21T01:53:00.000-07:00

Един пръстен ти ми остави,

пръстен свален от твойта ръка,

а после дори не се и обадил

си тръгна без нито следа.

Аз никога вече не успях да те зърна.

Жалеех по твойте прекрасни очи,

но тебе те нямаше, ти не се върна,

имаше само черни сълзи.

Пораснах голяма, омъжена дама

с красив и грижовен съпруг,

но още пазя пръстена тайно,

свален от ръката на друг.

Среднощна песен

2007-09-21T01:46:00.000-07:00

Пристигаш ли? Ела дори неканен

да се сгрееш с мен в топлото легло.

Отхвърлян, бит, проклинан, хвален.

Ела, запей ми за добро.

Със длани погали страните ми

изсъхнали от нощната горещина

и с устни пресуши сълзите ми.

Помогни ми да заспя.

Ела, в косите ми, за да потънеш тайно

и да ги разпръснеш да летят.

Да ми шептиш със хлад омайно,

за да ми помогнеш да заспя.

Под нощната ми дреха пропълзи,

с нежни пръсти да докосваш мойта кожа

и лятната горещина ти прогони,

спокойно да заспя да мога.

Ела! Изпей ми своята среднощна песен

Тъжно, нежно като в драматичен театър.

Изпей ми я, макар миришеща на есен,

ти скитнико, ти хладен вятър.

Грешната сряда

2007-09-10T06:31:00.001-07:00

Всяка сряда се срещаме тайно

под брезите на речния бряг,

две звезди знаят нашата тайна

и прохладният пролетен мрак.

Тихи клони към нас се надвесват

да погалят две будни сърца –

тъжно пеят любовните песни

и изпълват със обич нощта.

А реката под нас се бушува

и ни праща сърдити вълни,

любовта ни е приказна чудна,

ала смъртният грях ни личи.

Че измъкваш се тайно от вкъщи

две горещи ръце щом заспят,

за да видиш очите ми пъстри

как под лунните сълзи блестят.

За да могат пресъхнали устни

да си влеят отново живот,

да забравят за дните безвкусни

и да вкусят частица любов.

Знаем тази любов, че е вечна.

Нека съди ни строго светът,

нека бъде порочна и грешна,

но за нас е светица една.

И така всяка седмица бяла…

Падат листи, натрупва снегът.

Наближава ли грешната сряда,

ни очаква със трепет брегът.

Нощна страст

2007-09-10T06:26:00.001-07:00

Ще дойда аз при теб

така как майка ми ме е родила.

Ще вляза аз през твоята врата,

на лунна светлина ще те погледна,

ще чувствам твойта топлина.

Под твоите дантелени завивки

ще се гмурна в дивата ти страст,

ще усетя истински плътта ти

и ще дочуя твоя искрен зов.

Ти търсеше ме дълго време

и аз дойдох сред този късен час.

Целувка нежна ти дарявам

и истински желаната любов.

Сред нощното сияние

2007-09-10T06:17:00.000-07:00

Недей, не казвай нищо… Замълчи…

Ни дума, шепот, ни стенание

не искам да пробуди в този миг

съня сред нощното сияние.

Мълчи… Дочу ли тишината

как с тихи длани те докосна?

Как спящото море, звездите, планината

дариха те с прегръдка топла?

Дочу ли мойте мисли потопени

в мълчание, в безплътна синева?

Крещящата ми обич преродена

в безмълвен дъх по твоята страна?

Видя ли? Няма нужда да говорим.

На нас ни трябва само тишина,

едно небе, звезди красиви

и обич в тихите сърца.

Мълчи… Погледай щастието и простора,

небесния безкрай в златисто осветен.

Една звезда достатъчно говори

за двама ни, за теб и мен.

Ще те чакам, любов

2007-09-10T06:14:00.000-07:00

Ще те чакам, любов, ще те чакам.

Ти ще дойдеш, макар и за миг,

светлина ще изгрее след мрака

и ще шепне най-святия стих.

Ще те чакам, любов, ще те чакам

уморена, студена, сама.

Ще пристигнеш смутена и плаха

като слънце над морна гора.

Ще те чакам, любов, ще те чакам.

Ти ще дойдеш, ще седнеш до мен,

топла ласка, що жадно очаквам,

ще дариш на деня ми студен.

Рожба

2007-09-10T05:53:00.000-07:00

Очаквам те. Очаквам те да те докосна.

Да те помилвам. Да те подържа.

Да те прегърна и да те целуна. А пък после

да се търкулне радостна сълза...

... И да почина. Да заспя спокойна

с главата ти на моите гърди –

дори в съня ми любовта огромна

да бди над твоите мечти.

Да те подам на гордия ти татко,

треперещ да те подържи.

Да ни целуне, пълен с благодарност,

да видя щастието в блестящите очи.

Очаквам те. Очаквам те да те докосна.

Да те помилвам. Да те подържа.

Да те прегърна и да те целуна. А пък после

живота си на теб да посветя.

Помен

2007-09-10T05:51:00.000-07:00

Тежко е, когато някой си отиде...

Тежко е, когато дълго някого зовеш,

а той не отговаря;

а само черната земя намръщено те гледа;

и голи клонки на изсъхнали венци

сърдито се подават.

Вода! Крещи пръстта от пек освирепяла.

Вода! Крещят и грозните цветя.

Два гарвана споделят лудешкия си смях...

А иначе е тихо.

Лек ветрец разхвърля старите боклуци

досущ като човешки стъпки.

Но няма никой...

Сам сама с изсъхналите клони

и дървения кръст,

на който буквите се губят.

Една сълза...

Земята жадна поглъща я без благодарност.

А гарваните продължават да се смеят....

Истинската майка

2007-09-10T05:49:00.000-07:00

На тебе всеки ден поднасям

букет от огнени звезди,

и две ръце към теб протягам,

и две усмихнати очи.

За тебе пътищата слепи

безкористно ще извървя,

та две изгубени пътеки

отново да се съберат.

На тебе всяка нощ дарявам

две сълзи бистри от сребро,

че твоя сън дори смущавам

и бдиш над моето легло.

За тебе капка кръв проливам,

щом тръгвам на далечен път

и смъртното си тяло сливам

със твоята нетленна плът.

За тебе, мила моя мамо.

За тебе – истинска, една!

Че тя живот е дала само,

а ти ми даде любовта.

Непростимо

2007-09-10T05:44:00.000-07:00

Татко, помниш ли, когато си отидох?

Аз бях силна, силен бе и ти.

Мама ме прегърна на вратата,

ти зад нея някак си се скри.

Обърнах се и мрака ме погълна.

Нощта изпи горещите сълзи.

Как исках аз тогава да се върна,

но сякаш ти ми казваше: „Върви”.

Аз знам, зад мене дълго маха,

подпрял се немощно на входната врата.

За детските ми дни поплака,

а после трудно бе дошъл сънят.

Събуждаше се, пак от сълзи морен –

детето ти порасна изведнъж:

до вчера в люлката люляна,

а днес в прегръдката на мъж.

Сълзите си изплакахме самички.

Словата ми летяха в мисълта.

Как исках да крещя, че те обичам!

Пред теб! С любов да изкрещя!

Защо не ме възпря тогава?!

Каква бе тази сила? Гордост ли бе? Срам?

Аз щях до тебе да остана

и да ти кажа всичко, дето знам.

Но днес е късно… Теб те няма.

Домът е пуст, градината тъжи.

Като забит кинжал в кървяща рана

пред мене некролог виси…

Завръщам се. Пред кой да си поплача?

Не ме посрещат две ръце,

които с нежна сила да ме сграбчат

и да ми вдъхнат вяра от сърце.

Защо не ме възпря тогава?!

Каква бе тази сила? Гордост ли бе? Срам?

Аз знам, че Господ винаги прощавал….

Това дали ще ми прости – не знам…

Завръщане

2007-09-10T05:42:00.000-07:00

Завръщам се – разкайваща се, грешна.

Със сълзи в тъмните очи.

Донасям любовта си вечна

и шепна тихичко “Прости”.

Останала без дъх, без сили,

при теб ме върна само любовта.

Светът в сърцето преоткрила,

аз падам в твоите крака.

Приемаш ли ме? Знам, че съм виновна.

Аз своя грях не мога да стопя.

Завръщам се – разплакана, покорна,

“Обичам те” едва шептя.

И сякаш цялата Вселена

вторачила е в мен очи.

Не се срамувам, нека гледа,

греха ми нека сподели.

Прости за нощите безсънни,

за всеки кичур, плетен от сребро,

за тъмните очи с раздяла пълни,

за сухите цветя до твоето легло.

Прости, че думите мълчаха,

че чувствата затварях в мен –

по твоите страни пълзяха

сълзи от обич и сатен.

До днес не чу, че те обичам,

и не почувства свята топлина,

прости на своето момиче,

което вече е жена.

Прости. Главата си прекланям.

Воала, майко, закичи.

Очите ти с любов ме галят,

и шепнат плачещи - „Простих”...

На входната врата

2007-09-10T05:40:00.000-07:00

Рано или късно ще си ида.

Ще затворя входната врата.

Няма да се спирам, за да видя

сълзите по твоята страна.

Твоят дом без мен ще опустее,

къщата сърдито ще мълчи,

вятърът без обич ще люлее

розите и пресните треви.

Но за спомен аз ще ти оставя

детството си, слънчевите дни,

че със тях по-бавно остаряват

тъмните ти бащини очи.

Всеки ден при тебе ще се връщам,

за да топля бащино сърце,

и във най-безценната прегръдка

ще ме галят твоите ръце.

Ще си ида, татко, ще си ида.

Ще порасна, няма накъде.

Ала въздух пак чрез теб ще дишам,

все едно съм мъничко дете.

Тюленово

2007-09-10T05:28:00.001-07:00

Снимки от Северното Черноморие.

Лято 2007

с. Тюленово

Какво ви е нужно, за да бъдете щастливи?

2007-09-09T13:22:00.000-07:00

“Не съществува задължение, което ценим по-малко от задължението да бъдем щастливи. По си струва да намериш щастлив мъж или жена, отколкото банкнота от пет фунта.”

Р. Л. Стивънсън

Щастието е в любовта, семейството, парите. Щастието е втъкано в чисто, искрено приятелство, във възможността да живееш. Щастието е във властта. Може би в науката. Или просто в това, че днес си се събудил с усмивка, или пък, че си спестил за нов телевизор. Всеки човек ще отговори различно. Но всъщност дали тези неща са наистина щастие? Не са ли просто човешки потребности, осмислящи по различен начин живота на всеки от нас.
Не знаем какво е щастие. Не можем да даваме хиляди примери и определения за едно единствено нещо, и да вярваме, че всички са верни. Едва ли има човек, който се е докоснал до щастието. Може би то е прекалено възвишено, за да могат човешката сила, воля и разум да го достигнат и възприемат. Или обратното – възможно е щастието да е нещо съвсем простичко и земно, което ние ежедневно подминаваме, незаинтересувани от неугледния му вид. Може би и двете, или може би не.
Дори и някой от нас да се докосне до истинското щастие, то едва ли би го осъзнал...
Едно е нещото, което би могло да направи света щастлив. Едно нещо, толкова простичко, но и така недостижимо. То би направило и мен щастлива – да открия щастието...

На 45

2007-09-09T13:13:00.000-07:00

Утрото отиваше към своя край.
Днес нямаше да обядва. Закуската беше обилна, а той все се опитваше да свали излишните килограми, но опитите му винаги завършваха с неуспех. Това обаче не го обезкуражаваше. Всеки ден отиваше и се връщаше от работа пеша, без да използва асансьора (живееше на петия етаж), вечеряше рано и почти винаги лека храна, но нищо не можеше да накара коремчето му да се прибере. Дори се беше отказал от алкохола, а бира пиеше само по много специални поводи.
Днес щеше да пие бира. Ставаше на 45 и щеше да го отпразнува по подобаващ начин. Предполагаше, че и вечерята ще бъде доста по-сериозна от обикновените риба и задушени зеленчуци. Затова категорично бе отказал да затормози организма си с излишните калории на долнопробните хамбургери, които продаваха наоколо.
Остана на бюрото си през цялата обедна почивка. Проведе няколко телефонни разговора, подреди вечно разхвърляното си бюро и продължи да изпълнява обичайните си задължения.
Той беше обикновен държавен служител, който не претендираше с нищо пред хората. Вършеше примерно работните си задължения, получаваше ниска заплата, всяка година ползваше платеният си отпуск и обичаше в свободното си време да кани приятели у дома. Нищо специално не му се бе случило, откакто завърши университета. Всъщност той смяташе дипломирането си за свой най-голям успех. Не се беше оженил, не бе разбил някое семейство, дори не се беше спречквал с възрастните дами на опашките в магазина. Понякога си мислеше, че е твърде обикновен, но това не го натъжаваше, защото умееше да се радва на живота, бил той и просто обикновен.
Имаше приятели, които с радост му гостуваха. Това му беше достатъчно, защото през останалото време се чувстваше много самотен. Това бяха и единствените му значими спомени – как се забавлява в тяхната компания.
Тази вечер отново щеше да е незабравима. Домът му щеше да се напълни, ще се носят веселите гласове на гостите му, той ще тича непрекъснато до кухнята, за да се убеди, че всичко там е наред. На сутринта ще почисти след като всички са си отишли и обикновеният му живот ще започне отново. “Какво пък – обичаше да казва пред своите приятели – харесва ми да пускам прахосмукачката с главоболие.”

Денят мина по-бавно от всеки друг път. Минутите се точеха като часове и той имаше чувството, че никога няма да свърши този петък. Но топлите майски лъчи вече клоняха към запад. Почувства огромно облекчение.
Погледна часовника си и с удоволствие установи, че е пет без четвърт. За днес приключи с работата, Шишко, помисли си той и блажено се протегна назад. Още петнадесет минути го деляха от мига, в който ще прекрачи прага на глупавата служба и няма да се върне чак до понеделник.
Навън духаше лек ветрец, но беше приятно. Зелените дървета придаваха на улиците на големия град свеж и приветлив вид, а забързаните хора се усмихваха, сякаш всички го поздравяват за рождения му ден. Тази мисъл го накара да се засмее. Една жена стреснато се отдръпна настрани и започна да си мърмори нещо, но той просто махна приветливо с ръка и продължи към сладкарницата, откъдето трябваше да вземе празничната си торта.
Младата жена, която стоеше зад витрината, пълна с всякакви вкусотии, се усмихна чаровно и той отвърна на поздрава й. Днес нищо не можеше да развали настроението му и той щеше да се усмихва и да се смее колкото пожелае, независимо от странните реакции на околните.
Когато видя тортата, не се сдържа и ахна. Беше огромна сметанова торта с красиви рози, направени от цветна захар и извит розов надпис “Честит Рожден Ден, Приятелче!”.
Момичето видя одобрението му и усмихнато каза:
- Синът ви сигурно ще остане много доволен от тортата, господине.
Той не прояви интерес да й обяснява, че няма син и всъщност тортата е за него, и просто кимна приветливо.

Бързаше да се прибере у дома, а тежката торта му пречеше както да забърза крачката, така и да вижда добре пред себе си. Представи си как се просва в цял ръст на паважа, а тортата се размазва по доволното му лице. Това го накара отново да се засмее. Този път наоколо нямаше дама, която да се изплаши и да го помисли за луд.
Вече беше съвсем близо до сивият жилищен блок, в който се намираше спретнатият му двустаен апартамент. Изчака търпеливо, като всеки добросъвестен гражданин, светофарът да светне зелено и се зае с трудната задача да пресече огромният булевард.
Точно в този момент профуча огромният син микробус. Тортата полетя и се размаза под гумите на друг автомобил.
Микробусът спря двадесет метра по-надолу.

Събуди се болница. Вероятно в спешното отделение.
Не знаеше нито от колко време е тук, нито какво точно се беше случило. Помнеше последният си работен ден, жената на улицата и огромната торта, която така грижливо пазеше да не се размаже върху лицето му. Припомни си светофара и силната болка, която бе изпитал.
Имаше катастрофа. Блъснаха го на рождения му ден, на крачка от дома му.
Чувстваше се замаян и твърде уморен. Един лекар дойде и започна да обяснява, че претърпял сложна операция, че му давали силни лекарства за болката... Не успя да го изслуша, защото изгуби съзнание.
През следващите дни (както той предполагаше, защото можеха да бъдат часове или седмици), той се пробуждаше за малко и отново заспиваше. Успя да разбере единствено, че го бяха преместили в друга, единична стая, където почти не влизаше слънчева светлина. Плътните оранжеви пердета придаваха мрачен фон, на и без това неприветливото болнично помещение.

Днес се чувстваше малко по-добре. Можеше да се задържи буден повече от няколко секунди, но умът му бе все още твърде объркан за каквито и да са размишления. Затова просто остана да лежи неподвижно в леглото си без да прави опити да си спомня подробности от онзи ден. Не изпитваше болки, но не искаше да се движи, защото дори не знаеше къде точно е пострадал и дали изобщо можеше да помръдне някоя част от тялото си.
Определено беше по-добре. Изчисли, че си държи очите отворени вече повече от десет минути. Почувства облекчение, защото това можеше да означава, че се подобрява и скоро ще си иде у дома.
Мислите му бяха прекъснати от нечии тихи и бързи стъпки. Той се огледа наоколо, но нищо не забеляза. Шумът спря. Помисли си, че най-вероятно му се причува, че това е някакъв страничен ефект от всички онези лекарства, които течаха в тялото му през многото тръбички, забити в ръцете му.
Стъпките отново се чуха. Той отново се огледа, но пак нищо не успя да види. Някой ходеше в стаята му или поне съвсем наблизо до нея. Реши, че по-вероятно е второто предположение. Но той не можеше да повярва, че в действителност шумът идва отвън. Стъпките бяха толкова близки, сякаш някой се разхождаше точно до леглото му.
Престраши се да повдигне леко глава, за да огледа по-добре стаята. Не го заболя, но не видя никого. Повдигна глава още малко и тогава забеляза, че наистина в стаята му имаше и друг човек, по-точно човече, на което можеше да види само малка част от косата му.
- Хей... – опита да изрече той, но от устата му излезе един сподавен стон. Тогава той осъзна, че може би от седмица не е казал и нито една дума. Затова и този звук не го притесни.
Въпреки смешния звук, който беше издал, човечето явно го бе чуло, защото стъпките отново се раздвижиха и съвсем скоро от лявата му страна се появи едно красиво малко момченце, гледащо го с любопитни очи.
- Здравей – каза весело то. – Аз съм Дани.
- Здравей – отвърна той. Този път със задоволство откри, че думата излезе малко по–разбираемо от гърлото му. – А какво правиш тук, Дани? – определено гласът му се подобряваше – всеки следващ звук беше по-ясен от предходния.
- Дойдох да си поиграя с теб. Мислех, че може би ти е скучно да седиш сам. Аз и преди съм идвал, но ти винаги спеше. Затова си играех и ти казвах какво правя, за да можеше, ако ме чуваш, и на теб да ти бъде интересно.
Момченцето беше красиво. Може би все още нямаше шест годинки, но той забеляза, че е изключително умно за възрастта си. Носеше синя пижама, което го натъжи. Явно и Дани беше преживял нещо лошо, за да попадне тук.
- Благодаря – направи опит да се усмихне.
- Може ли да те попитам нещо?
Той кимна в знак на одобрение.
- Мога ли да ти бъда приятел? Ти и без това нямаш приятели, а на мен ми харесва да си играя с теб. Коремчето ти е меко и когато си играя с количката, си представям, че това е някоя голяма пустиня. – Дани се засмя и детското му гласче вдъхна живот на студената стая.
- Защо мислиш, че нямам приятели?
- Идвам при теб вече две седмици, а ти винаги си сам. Сигурно си самотен и затова никой не е дошъл да те види. При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето. – Той отново се разсмя и бързо след това добави: - Е, може ли?
- Дали може какво? – попита той, защото за миг мислите му се бяха откъснали надалеч.
- Да ти бъда приятел и да идвам да си играем? Сега, когато си буден, сигурно ще ни е по-забавно заедно.
- Да, ще ми бъде приятно да си мой приятел, Дани.

От този ден Дани идваше редовно, по няколко пъти. Изваждаше малката си черна количка и започваше да обикаля леглото му, след това тръгваше от единият му крак и стигаше до коремчето му, където се развиваха най-драматичните моменти. Колата не веднъж потъваше в дълбока пясъчна дюна, отклоняваше се от маршрута или попадаше в пясъчна буря, пукаше гума, но накрая винаги финишираше на първо място.
Момченцето беше забавно. Разказваше му за приятелите си от квартала и от детската градина; за Роза, която била първата и единствена негова любов (само чакал да стане на седем и щял да й предложи да се омъжи за него); за това как с големия му брат отишли за риба, а той го завел в кръчмата и изпил толкова много бира, че се наложило да лъжат майка им, че яли развалени сандвичи и сега просто му било лошо (на връщане, естествено, купили 4 – 5 рибки за вкъщи, за да прикрият следите си); за старата госпожа от съседната къща, която толкова го харесвала, че с часове го тъпчела с бонбони и той винаги се връщал у дома с ужасни болки в стомаха.

През следващите дни той се влоши. Лекарите непрекъснато идваха и си отиваха от стаята му, сестрите сменяха системите. Болките се усилиха и лекарствените дози също бяха увеличени. Това отново го приспа.
Отново изгуби представа за времето. Пак се будеше за секунди и после потъваше в мрак. Когато беше буден обикновено виждаше някоя сестра да сменя системата му или да оправя чаршафите. Това бе всичко. Нямаше го нито Дани, нито някой от неговите приятели, с които той толкова обичаше да прекарва вечерите. Единствено непознати лица, облечени в бели престилки, мрачна светлина, идваща от грозните оранжеви пердета, и непрогледен мрак.

Нещо раздразни очите му и това го накара да ги отвори. Мека слънчева светлина изпълваше стаята и той успя да различи върховете на зелените дървета. До прозореца стоеше жена, която сменяше пердета. Затова и слънчевата светлина достигаше до него.
Тя свали старите и се приготви да окачи новите завеси, когато той промълви:
- Моля ви, не ги оставяйте спуснати.
Жената се обърна изненадано и се усмихна.
- Разбирам ви, – каза тя – приятно е да виждаш нещо весело като слънцето на място като това, нали?
Тя се обърна и продължи работата си, а той изведнъж се сети за Дани. От толкова много лекарства и болка вече не знаеше със сигурност дали това наистина се беше случило или е било част от капризите на неговото въображение. Каквото и да е било, помисли си той, беше приятно.
- Прощавайте, - обърна се той към жената, която тъкмо излизаше – има ли тук едно малко момченце, което често идваше при мен, или просто съм си въобразил?
Жената се замисли някак тъжно и след кратко колебание му отговори.
- Имаше, малкият Дани. Той много ви харесваше и, наистина, идваше всеки ден при вас... Но, господине, Дани почина миналият вторник.

Днес го пускаха да си иде вкъщи. Три месеца бе лежал в болницата. Сега се чувстваше като затворник, който излизаше на свобода.
Трябваше да побърза, ако искаше да си тръгне преди обяд. Затова започна да си събира нещата, за които бе помолил една любезна санитарка да му ги донесе от вкъщи. Големият сак беше разхвърлян и в това състояние не можеше нищо да събере в него, затова се зае да го подреди.
Измежду хилядите чисти и мръсни кърпи, пасти за зъби и бельо, той откри нещо, за което отдавна не се бе сещал, и се натъжи. Малкият бърборко Дани бе забравил черната си количка в неговата стая.
Той я взе и я прокара през току-що оправените чаршафи на болничното легло. Споменът за дребосъка все пак го накара да се усмихне.
Прибра количката в джоба си, подреди сака си и напусна омразната болница с пожеланието и към най-добрите и приятни хора работещи там, да не ги вижда никога повече през живота си.

Август беше в разгара си. Жегата беше нетърпима.
Той вдиша горещия летен въздух и остана удовлетворен. Намери една пейка в близкия парк и седна, закрилян от величествената сянка на стария бор.
Имаше твърде много неща, върху които да мисли и не знаеше от къде да започне. Извади количката от джоба си и отново се усмихна. “Мога ли да ти бъда приятел?.... Е, може ли?...”
- Може, приятелче – чу се как отговаря на глас на един спомен.
Дани се оказа прав. Той нямаше приятели. Никой не го посети цели три месеца. Никой не го беше грижа дали е жив или умрял, дали е добре, има ли нужда от нещо. Явно се бе лъгал през всичкото това време, че има хора, на които може да разчита и които биха му подали ръка. Всичко е било измама. Вече не мислеше живота си за обикновен, а за изкуствен, което според него беше по-лошото.
Днес взе няколко важни решения за своя “изкуствен” живот.
Щеше да напусне работа и да започне на чисто. Нямаше никога повече да потърси онези хора, които не знаеха дали изобщо е жив, и не ги интересуваше. Ще се премести в някой малък град, където хората са задружни и където ще може да намери истински приятели. Може би ще опита да се ожени, за да има един ден прекрасно момченце като Дани, с което заедно да си играят на двора, за да има съпруга, която да го обича и дори да го смята за твърде обикновен, да бъде истинска. Целият му живот да бъде истински.
А днес щеше да се прибере с автобуса. Щеше да си отвори бутилка бира пред телевизора, след нея може би още една, щеше да хапне една голяма пица с много пържени картофки, а след това и десерт, вероятно парче вкусна торта, и блажено щеше да започне следващия ден. Повече нямаше да се подлага на никакви,тъй или иначе безуспешни диети.
Страхуваше се, че тогава неговият единствен приятел нямаше да иска да си играе с него. Нали казваше: “Коремчето ти е меко и когато си играя с количката си представям, че това е някоя голяма пустиня.... При мен идва мама всеки ден, но тя е много слаба и няма такова хубаво коремче като твоето..”.
Той се усмихна, прибра количката отново в джоба си, взе сака си и се отправи към сивият блок, където беше неговият двустаен апартамент.

Нос Калиакра

2007-09-09T12:14:00.001-07:00

Идете и вижте! Нос Калиакра.
Врязяно на два километра навътре в морето и издигащо се на 70 метра височина, това историческо място може да разкрие неподозирани за вас национални прелести!
Отвесни скали, останки от няколко култури, безбрежна синева и препускащи делфини. Романтика, история и легендарна напевност се преплитат в опазеното и сякаш недокоснато от човешка ръка райско кътче...

Главната порта на крепостта

Фьодор Фьодорович Ушаков (1745-1817)
е изтъкнат морски военачалник, адмирал, един от създателите на руския Черноморски флот.

Тук, при нос Калиакра на 31 Юли 1791 година ескадрата под командването на адмирал Ф.Ф. Ушаков удържала блестяща победа, като разбила и обърнала в бягство ескадрата на Османската империя.

През 2001 година Ф.Ф. Ушаков е канонизиран от
Руската Православна Църква.

(надпис на монумент пред входа на музея на нос Калиакра)

Пейзжни снимки...

Прочетете всичко за нос Калиакра тук.

Егоистично

2007-09-09T08:37:00.001-07:00

На битка тръгвам, но без броня,
без шлем, без сабя и без щит.
Аз твоето сърце ще браня
с любов, със вяра и лъчи.

Че в твоето сърце, любими,
живее моето сърце,
угасне ли искрата в тебе,
живота ми ще повлече.

На раздяла

2007-09-09T08:36:00.002-07:00

Нека те целуна на раздяла,
нека пожелая ти късмет.
Тихо любовта си ти дарявам
и желая пътят да е лек.

Нека те целуна на раздяла.
Мойта обич нека да гори
в две очи заради мен блестели,
в мислите ти нека да гори!

Нека те целуна за последно.
Тръгвай. Свят и хора те зоват.
Моята целувка белоснежна
ще огрява тъмния ти път.

•••

2007-09-09T08:36:00.001-07:00

За тебе книги бих могла да пиша,
да пълня библиотеки с тях,
че моята любов е светъл бисер,
а твоето сърце – безценен праг.

Но само този стих ще ти оставя
за теб да е свещена пирамида,
и ценни думи няма да дарявам,
любовта си, за да не обидя.

Булка

2007-09-09T08:35:00.004-07:00

На сватбата ще бъда най-красива.
Ще онемееш запленен,
ще бъда като самодива
и всички ще се взират в мен.

Ще се кача на предната седалка,
ще кажа първа свойто да.
Отново първа ще приема
на нашите роднини радостта.

И в църквата ще вляза първа,
децата мен ще обградят.
В дома ни мене ще посрещнат
и първото хоро ще поведа.

Но ти не се сърди, защото
за мен си пръв, а истината аз си знам–
без твоята любов небесна
аз булка нямаше да съм.

Осми Март

2007-09-09T08:35:00.003-07:00

С цвете идеш. Днес е Осми март.
Красиво е. Ухае от далече.
Поднасяш ми жадуван дар
и аз не съм самотна вече.

Прегръщаш ме. От вън донасяш
усещане за зимен хлад,
ала под якето долавям
един горещ лудешки бяг.

И тръгваме ръка в ръка.
Навън снежинките студени
се гонят в нашите лица
и се стопяват натъжени.

Трепериш ли? И аз треперя.
Ела, гушни се силно в мен,
та цветето да може да ни сгрее,
понесло в корените слънчев ден.

Молитва

2007-09-09T08:35:00.001-07:00

Прати ми, Боже, малко мъка,
горчиви сълзи и тревога,
прати беда и някоя разлъка,
аз искам да съм като всички хора.

Прати ми тежко изпитание,
сърцето накажи с умора
и дните напълни с страдание –
аз искам да съм като всички хора.

Прати ми, Боже, моля Те, прати ми!
Че с толкоз щастие не мога
да бъда като всички други –
да бъда като всички хора.

Пролет

2007-09-09T08:34:00.003-07:00

Хладен вятър нашепва за свежест,
за утихващи бури и сняг,
аз към тебе вървя цяла вечност,
да те срещна на пролетен праг.

Как ухае гората на младост!
Тъмни облаци бягат далеч.
Унесена в своята радост,
аз прегръщам земята и теб.

Аз прегръщам най-святото чувство,
що донесе на мен пролетта,
потопена в ухания пъстри,
пак докосвам с очи любовта.

Едно

2007-09-09T08:34:00.001-07:00

Ще бъда аз, какъвто ти си,
от мен ще вземеш свят и взор,
със дъх предавам ти греха си
и ден различен и добър.

За мене двеста водопади
сбери във приказна дъга,
от мойте цветове пожари
от обич в теб ще запламтят.

Щом листите на есен паднат,
легло ми постели от цвят,
утеха щом до мен подириш,
то аз ще те завия с тях.

Склони глава. Опитай само
с целувка моята душа
да побереш във топли длани,
през мен да видиш любовта.

Откри ли я? – Безмерни ниви,
в които бродил си преди,
и гонят се сърца ни живи:
във теб съм аз и в мен си ти.

Не посрещай

2007-09-09T08:33:00.004-07:00

Не посрещай залеза огнен
на брега на разпален океан,
тишината на светлия спомен,
не изпращай никога сам.

Не посрещай топлото утро,
преродило се в грешен вулкан
и надежда във бъдното утре,
не посрещай никога сам.

Не посрещай зората и мрака,
ни деня, нито нощния плам,
че върти се, върти се земята…
Не посрещай живота си сам.

Какво не прави любовта

2007-09-09T08:33:00.003-07:00

Какво не прави любовта?
Нима не спира водопади?
Дори и гордата луна
пред нея тихо се прекланя.

Какво не прави любовта?
Не къса ли окови тежки?
не е ли съдница една,
коя прощава смъртни грешки?

Какво не прави любовта?
Нима страдание не секва,
когато парещи тела
във нежен огън се усещат?

Какво не прави любовта?
Нима не е магия чиста,
която с бяла доброта
света за нас и нас пречиства?

Столичен блус

2007-09-09T08:33:00.001-07:00

Същата София – претъпкана, шумна,
с ревящи трамваи и мръсни коли,
с кучета, гледащи лакомо, чудно,
и баби и дядовци с тежки торби.

В същата София – кална и прашна,
с теб за ръка на разходка вървим,
любовта ни за другите навярно е смешна,
но ние си знаем – свято чувство делим.

Аз съм щастлива. Крача с усмивка.
И мрачните улици сякаш блестят,
зимният вятър косите ми пръсва,
капчици дъжд в твойте искрят.

Лепне калта по два чифта обувки,
слънцето хапе, страните болят,
длани премръзнали жадно се търсят
в топла прегръдка да се потопят.

Усмивките топлят сивите сгради,
забързани крачки по чер тротоар
отекват и тичат из скучни площади,
и носят на всекиго пролетен плам.

Железният вой на стари трамваи
потъва в сърцата ни. До нашите уши
достигат и клаксони на пияни шофьори,
и шумният рев на безбройни тълпи.

Но ние сме двама ръка за ръка
в старата София без цел разпиляна.
Растящата обич е нашта съдба –
и тя като София не ще остарява.

Обикновена

2007-09-09T08:32:00.003-07:00

Аз съм такава, каквато
ме видя още първия ден –
не живея, посипана с злато,
нито спя върху топъл сатен.

Не ухая на рози, когато
злободневния дух ме сломи,
не те водя по райски пътеки,
нито адът във мене гори.

В мен се блъскат съдби и проблеми,
със които се боря едва.
Радостта и тъгата на смени
се докосват до мойта душа.

Аз съм такава, каквато
ме видя още първия ден –
не живея, посипана с злато,
нито спя върху топъл сатен.

Аз съм такава и такава ще бъда.
Ще се боря, ще крещя, ще мълча.
Без вълшебства, магии и чудо
ще остана просто жена.

Двама

2007-09-09T08:32:00.001-07:00

Живея, за да бъда твоя,
дъхът ти да потъва в мен.
Романтика, сълзи, тревога
да нося в белия ти ден.

Живея, за да бъда вярна
на обич, вплетена във стих;
на страст, коя не отшумява
и нежен порив – вечен, тих.

Живей и ти заради мен. Тогава,
макар останали сами,
в сърцата си ще бъдем двама
и двама пак ще продължим.

За първи път

2007-09-09T08:31:00.002-07:00

За първи път обичам.
Ще питаш “Как позна?”, нали?
Не зная. Нямам думи.
Почувствах го с всички сетива.

За първи път желая.
Ще питаш “Как позна?”, нали?
Не зная. Всяка моя сричка
в сърцето ми за теб крещи.

За първи път се раждам.
Ще питаш “Как позна?”, нали?
Не зная. Любовта ми жадна
към тебе все лети, лети.

За първи път живея.
Не питай “Как позна?”. Помни,
в смъртта за тебе аз копнеех,
но днес живот ме окрили.

След първата среща

2007-09-09T08:31:00.001-07:00

Две чаши кафе и чинийка с бисквити,
юнско слънце зад покрив голям,
мойте очи в твойте влюбено впити…
Ах, как се молех ти да бъдеш сам!

Няколко думи и песен на птици.
Разцъфващ цвят от светлина облян,
тихото утро и твойте усмивки…
Ах, как се молех ти да бъдеш сам!

Няколко думи, закачки игриви…
Година по-късно за мене си храм.
И лягам си аз със горещи молитви
за мене да бъдеш ти винаги сам.

Моите истини

2007-09-09T08:30:00.000-07:00

Девица не съм. Нито бяла светица.
Сърце, колко грешки направихме с теб?!
Копнеех да бъда желана кралица,
но падах в капана на всеки подлец.

И любов аз наричах тежки окови.
Слагах точка и нов параграф,
ала моите пориви – желани и нови,
ме белязаха с черен замах.

Всяка сутрин се будех сърдита,
огорчена, забулена в скръб.
Колко пъти, Съдба, към теб се допитвах?
Колко пъти, Сърце, тя ни изпрати
по грешния път?

Колко пъти, Сърце? Колко пъти?
Колко страдахме? Колко боля?
В мен родиха се четири живота,
но един само от тях оцеля.

Оцеля! Аз познавам Съдбата,
като враг подценен, тихо скрит.
Ала, хора, за какво са сърцата? –
Те показват ни правия път.

И по дяволите всички порядки!
Няма път начертан в минали дни.
Има чувства, любов. Не догадки!
Няма демони, няма съдби!

Има тихо сърце, има обич.
Суеверните, нека газят в калта!
Нека вечно с Съдбите да спорят,
нека бяга далеч любовта.

Аз обичам без път и пътека.
Нямам планове. Животът ми днес
не се осланя на съдби и пророци.
Имам вяра в сърце и в реален човек.

За мен си всичко

2007-09-09T08:29:00.000-07:00

Полунощ преди малко удари.
Твоят дъх, толкоз топъл и тих,
по лицето с искрици ме гали
и ми шепне нечуван до днес стих.

Твойто тяло притиснато в мене…
Влажните длани по горещи страни…
Как желая сега да ме вземеш…
Давам всичко. Ела. И бъди!

Нека легна до теб. Нека плача.
Моите сълзи са мойта любов.
Подчини ме. Изгарящ сред мрака
ти пламни като Дявол и Бог.

Докосни ме. Две слепи от болка ръце
се протягат към теб с гаснеща сила…
Моето малко разбито сърце
единствено в теб живот е открило.

Приказка шеста: Зъбната Епопея

2007-09-09T07:20:00.000-07:00

Реших днес сам да ви разкажа как премина първият денонощ от моята Зъбна епопея.
Вчера по някое време, малко след обед, се събудих, завладян от тежки философски мисли. Ами, че аз съм голям! Ето, следващата седмица ще стана на половин година. През тези шест месеца от моя живот научих много неща. Научих се да крещя от радост; научих се да крещя от мъка; научих се да ям бисквити; научих се да казвам сложни думички, непосилни за големите; научих се да подавам ръчичка, когато някой ми каже „Гепи”; научих се да търпя нетърпимите песнички на мама; научих се да се обръщам по корем; научих се да целувам лигаво и страстно по бузите... Изобщо, научих се на толкова много неща, че вече започвам да мисля, че в мен има нещо гениално.
И осъзнал тази своя гениалност, реших, че нещо ми липсва, за да придобия съвсем завършен интелектуален вид. Липсват ми зъби. И се приготвих да се сдобия с тях. Казах им: „Хайде, зъби, време е да растете! Да растете сериозно, не само да се лигавите, защото и на мен ми писна да се лигавя целия покрай вас.” След тази моя неоспорима заповед, реших да им дам срок до довечера, за да започват да растат.
И отново заспах.
Изобщо, вчерашният ден беше много поспалив до едно време...
Тате се прибра късно. И ми се размина къпането. Бях много щастлив.
Мама ме нахрани с едни хубави бисквитки и ме сложи да спя. Да, но аз очаквах порастването на моите зъби, а и цял ден бях спал, така че нямах особено желание за сън. Започнах да правя щуротии и магии за призоваване на зъби. И така, улисан в своите занимания, и околните залисани в мен, стана 23:30. Тогава май се поуморих, защото затворих очички. Мама и татко въздъхнаха с облекчение, загасиха всички лампи и доволно започнаха да похъркват.
А аз вече сънувах как моите зъбки, хванали бодро кирки и лопати, започват да си проправят път през така наречената Венецова планина. В съня си видях два броя зъби, тежко въоръжени, нахъсани и смели! Първият зъб приготви кирката, която бе два пъти по-голяма от него, и се обърна към Втория:
- Готов ли си, брат’чед?
- Ъхъ – промърмори Втория Зъб, докато остреше малката си тесличка.
- Тогава дъ купайм!
И замахна. Кирката се заби в склона на Венецовата планина и отекна остър звук... в ушите на мама.
Работата кипеше с пълна пара. Виждах как двата Зъба с пот на челата се бореха за своето място на върха на планината. Исках да се събудя, но сънят бе интересен. Затова продължавах да сънувам. От време на време, макар и потопен в страната на сънищата, усещах как мама се надвесваше над мен, буташе бибата в устата ми, галеше ме по главичката и ме люлееше, но сега не бе време да обръщам внимание точно на нея.
За момент работата спря. Първият Зъб се подпря на дръжката на кирката си, забърса чело с мръсния си ръкав и заговори другаря си:
- Брат’чед, така нема да я бъде.
- Што бе, брат’чед? – ококори се Вторият.
- Почнали сме да копаем в дванайсет часа, вече е четири и половина, а файда нема. Носиш ли резачката?
- Ъхъ, ъхъ. – закима Вторият. – ‘Но’о ясно!
- Дай да делнем малко тоя чеп, па мо’е да се откърти.
Тогава резачката забръмча с всичка сила, а Венецовата планина потрепери и се сгъна от болка. Сънят бе толкова реален, че аз ясно усещах всички мъки на величествената планина и ги преживявах наравно с нея.
Докато двата зъба почиваха, аз дочувах техните разговори.
- Тц-тц, тц-тц...Че требе да викаме подкрепление, брат’чед. – Заключи Първият Зъб. – Оди да водиш тежката артилерия.
Вторият Зъб изкозирува и зачезна нанякъде.
След малко интересният сън се превърна в кошмар. Вторият Зъб се завърна с дълга редица танкове, гранатомети, БТР-и и куп още големи и страшни машини, всички насочени с цялата си мощ към склона на Венецовата планина.
Когато първият топовен изстрел прогърмя и снарядът се заби в билото, болката за планината бе толкова голяма, а за мен – непоносима.
Събудих се в ръцете на мама – уплашен и плачещ. Вече не сънувах, но продължих да изпитвам болката от атаката на Зъбната армия. Тя продължи дълго. Много дълго. Толкова дълго, че мама изпуши три цигари, тате закуси в 05:30, а баба ошашавена се появи към 06:00 да пита какво е развитието на бойните действия.
Слава богу, явно мунициите им се свършиха и атаката бе прекратена, когато слънцето отдавна бе изгряло. Тогава мама ме гушна до нея на спалнята и двамата, свити под завивката, сладко заспахме, без да сънуваме каквото и да било.
Така или иначе зъбите ми не успяха снощи да се проправят път навън. Ще ги чакам утре...

Приказка пета: Първият истински смях

2007-09-09T07:10:00.000-07:00

Вчера Чичи беше послушен.
Той видя, че мама не е в добро настроение, но разбра, че не се сърди на него. Не искаше да знае какво се е случило – тези дела на възрастните бяха твърде скучни за него. Важното беше, че не той е направил някоя беля, с която да ядоса мама. Затова реши днес да бъде много послушно дете.
Цял ден бе мирен и кротък. Намираше си разни занимания – дърпаше за ушите висящия над него плюшен заек; водеше дълги и понякога отегчителни разговори с клоуна Бандитко; мачкаше шумолящото кубче. Все интересни неща за едно четиримесечно бебе, мислеше си той.
След като се умори от толкова активната си дейност, дон Чичи заспа. А когато се събуди, мама му се усмихна насреща, пое го в прегръдката си, облече го и след малко двамата с нея бяха навън.
Но дон Чичи всеки ден растеше и с това се засилваше и интересът му към света и всичко наоколо. Зимното февруарско слънце меко щипеше розовите му бузки, а той беше щастлив, защото мама го разходи в прегръдката си из целия двор. И той беше запленен от гледката! Досега изгледът от количката му предлагаше предимно голи клони и едно безкрайно синьо небе, което, да си признае, вече му доскучаваше. Но сега, гордо изправен и гледащ от високо, той успя да види много нови неща. Видя прането, което висеше на простора, и позна повечето свои дрешки, които собственоръчно беше измърлял. Видя купчината грозни дърва, с които татко му се бореше всяка събота, за да им бъде топло у дома. Мерна и работниците от съседния блок, които досега само ги беше чувал как си разменят странни думички на висок глас, но така и не се престрашаваше да попита някого какво означават. Сега Чичи окончателно реши, че е твърде малък, за да знае значението им. Видя и плахите зелени стъбла на първите кокичета, които се мъчеха да пораснат, заобиколени от купища вар, стари кашони и други строителни материали. Изобщо днес Чичи се запозна с една много голяма част от света, или поне тази, която се виждаше от двора им.
А последвалата разходка след този научен поход, бе както винаги приятна. Дребосъкът погледа скучното и безкрайно синьо небе от бебешката си количка, порадва се на слънцето, което нахално блестеше в очите му, и кротко заспа.
Когато се събуди, бе в прегръдките на баба.
Чичи проспа почти цялата вечеря. И изведнъж... И изведнъж се появи отново онова чудовище, която всяка вечер му досаждаше. Зъбното чудовище!
Венците започнаха да го сърбят. Не знаеше какво друго да направи, освен да завре и двете си ръчички в устата и да опита да се почеша. Беше съвсем наясно какъв риск поемаше с това си действие, защото мама не веднъж се бе привеждала гневно към него, когато правеше така:
- Ще ти отрежа и двете ръце, ако не ги извадиш от устата си! – казваше тя.
И макар Чичи да беше сигурен, че не говори сериозно, знаеше, че не е редно да завира ръцете си в устата. Но малкият човек наистина не знаеше какво друго да направи.
За жалост ефектът на ръцете бе много кратък. Вече нищо не помагаше. И Чичи заплака. Така заплака, че всички у дома се стреснаха. Баба му опита да го успокои, но не успя. Татко му го взе на ръце и започна да му разказва смешни истории, но и това не помогна. Тогава дойде мама и реши и тя да опита.
Взе Чичи и го отнесе в спалнята, където го сложи да легне в любимият шезлонг, подарък от баба. Наведе съм към него и започна леко да го клатушка и да пее странни песнички, които той ги чуваше за първи път. Сигурен беше, че и мама ги чува за първи път, но реши да отложи този разговор за някой друг път, защото интересът към новите мелодии и новите думички надделя.
Изведнъж Чичи забрави за Зъбното чудовище и се вторачи в мама. Тя правеше странни физиономии и по много смешен начин пееше песничките. Момченцето се забавляваше, даряваше мама с широки усмивки и засмени очи. Но най-хубавата и весела песен все още не беше изпята....
Когато мама се приведе още повече към него, когато направи най-странната физиономия и когато с най-смешния глас изпя песничката „Хайде да надуем на тате главата!”, Чичи онемя. Макар че тази песничка се състоеше само от тези шест думички - Хайде да надуем на тате главата, тя беше най-хубава и забавна от всички, които бе чувал Чичи досега. Всеки път мама я пееше с различен, по-смешен от предишния път глас. И той не се сдържа. Широката усмивка на лицето му се превърна в силен и оглушителен кънтящ смях, който изпълни цялата стая. Истински смях! Такъв, с който Чичи досега не се беше смял.
И на него му хареса. Мама пееше, а той се смееше – все по-силно и все по-весело. А татко недоволно подаваше глава от хола и мрънкаше:
- Така значи, така... Когато става въпрос да надуем на тате главата, ще се пръснеш от смях, млади момко.
Скоро обаче мама се умори. Почти остана без глас, бузите й се зачервиха и Чичи забеляза, че май от песни и вълнение дори се е изпотила. Тогава той бе връчен на татко си, който го гледаше с лукава физиономия.
Чичи също се укроти, но тате реши да експериментира и с друга песничка. Тогава той започна да му пее „Хайде да надуем на мама главата!”, но Чичи вече не се смееше така енергично.
- Хубава работа! – негодуваше татко му. – Можеш да се кикотиш, когато трябва да надуеш на татко главата, а мълчиш, когато трябва да надуем на мама главата, така ли?
Тогава мама се обади:
- Много ясно. Нали много добре знае, че ако започне да се кикоти така на тази песничка, утре цял ден ще стои гладен!
Така премина поредната вечер в дома на дон Чичи. Пак се случи нещо ново и вълнуващо. А най-хубавото от всичко бе, че дребосъкът заспа блажено, без да бъде принуждаван да се къпе.
- Лека нощ, Чичи – му пожелаха мама и татко, и той потъна в своите вълшебни сънища...

Приказка четвърта: Подаръкът от баба

2007-09-09T06:54:00.000-07:00

Тъй като това щеше да бъде първата Коледа на дон Чичи, всички у дома се съгласиха, че тази година той ще получи най-много и най-големи подаръци. Майка му със смесени чувства отбеляза, че отсега нататък всъщност той винаги ще получава най-многото подаръци, които всяка година ще стават все по-големи и по-големи....

Дядо Коледа (който и да беше той) започна да се отбива в дома на дон Чичи по-рано от предвиденото. Първият подарък той беше оставил в един друг град, откъдето родителите му се върнаха в неделя. Добрият старец бе харесал за Чичи едно малко и красиво гащеризонче с блузка и чорапки и майка му и баща му не бяха забравили да го вземат със себе си. На Чичи този подарък много му хареса, но честно казано, в него нямаше кой знае колко интересни неща.

Затова пък на същия ден, в който се прибраха родителите му, дядо Коледа бе оставил още един подарък за Чичи. Мама обясни на малкото момченце, че старецът е бил много зает и не е успял да остави подаръкът му у дома и затова тя и татко трябваше да отидат да го вземат. Така и направиха. Чичи отново бе поверен на топлите грижи на баба, а мама и татко излязоха да донесат поредния подарък.

Когато се прибраха, в ръцете на татко имаше огромен плик, а вътре в него най-шарената постелка за игра. Тя шумолеше и пееше, висящите от нея играчки дрънчаха, нещо писукаше... Чичи дълго време се смя с глас и се опитваше да достигне висящия над него зае, но безуспешно.

И когато младият дон бе най-щастлив, когато свикна всеки ден да има нов подарък за него, дядо Коледа изведнъж забрави за него... Защо, питаше се малкото момченце, не съм ли бил послушен, та дядо Коледа не се отбива вече? С всеки ден той се натъжаваше все повече и повече...

Но това не продължи дълго. Вчера, когато Чичи бе най-тъжен от всички предишни дни, баба му издаде тайната, че преди време писала на добрия старец писмо, в което го моли да донесе още един, най-хубав от всички досега, подарък за него. Чичи се зарадва. Чакаше с нетърпение прибирането у дома на татко си, защото старецът бе оставил там този път подаръкът му.

Когато навън падна мрак и коледните светлини отново бяха запалени, входната врата изскърца в тишината. Чичи обърна малката си главичка и видя татко си – усмихнат и носещ голям и тежък плик. Това беше новият му подарък! Нямаше търпение да го разопаковат и да види какво се крие вътре.

Беше нещо странно и непознато. Тъмносиньо столче, а от него висяха разни играчки. Мама му обясни, че това били Мечо Пух, Прасчо и Тигър, а Чичи продължи да ги гледа с любопитство. Скоро дойде моментът, в който беше поставен на това столче. Татко му се приведе над него и върза някакъв колан около кръста на Чичи, а играчките се залюляха. Но тогава настъпи най-страшния момент за малкото момченце. Изведнъж Мечо Пух се превърна в огромна и страшна мечка, Тигър – в кръвожаден звяр, а малкият и невинен Прасчо – в освирепял дракон. Всички те се приближаваха към него, понесени от ужасяваща хала. Огромната мечка понечи да хване Чичи за блузката, а драконът избълва огън в лицето му. Кръвожадният звяр, в който се бе превърнал Тигър, се нахвърли срещу малкото момченце в опита си да го изяде.

Чичи искаше да избяга. Тези ужасни зверове го плашеха, но той бе неспособен да им се противопостави, защото коланите, с които го закопча татко му и които се бяха превърнали в стоманени окови, пречеха на дон Чичи да се измъкне от лапите на чудовищата. Не искаше да бъде изяден. Та той още не се бе запознал с Коледа! Искаше при мама. Той знаеше, че мама ще му помогне и ще го спаси. Единственият начин мама да дойде беше Чичи да я повика...

Тогава малкото момченце се разплака. Писъкът му бе толкова силен и поразяващ, че дори необезпокояваните близо десетилетия бълхи на уличните кучета подскочиха и изпаднаха от уютните си бърлоги. Но той вече беше при мама. Тя скъса стоманените окови и грабна Чичи малко преди драконът да изпепели всичко наоколо. Той се сгуши в нея и дълго време плака.

Мама се опита да го успокои с целувки и топли приказки, и успя. Но не задълго. Пред погледа на Чичи, макар и отдалеч, се появиха отново столът, за който беше окован и злите чудовища. Донът пак се разплака.

Баба му изнесе от стаята подаръкът, който специално бе поръчала на дядо Коледа за него. И тогава страшното вече мина. Чичи се успокои напълно и спря да плаче. Нямаше чудовища, които искаха да го изядат, а само топли прегръдки и целувки.

Малко след това дойде време за сън и Чичи бе оставен в креватчето си. Макар и да му се спеше, той дълго време остана буден, страхувайки се чудовищата да не се върнат докато спи.

Докато лежеше тихо и гледаше как коледните светлини продължават своя бяг по стената, Чичи успя да чуе какво си говорят родителите му в съседната стая. Явно страшния подарък отново се беше завърнал, защото чу майка си да казва:

- Какво хубаво столче. Ако Чичи свикне с него, ще можем да го ползваме поне докато стане на годинка.

О, не, с ужас си помисли Чичи, за толкова много време, чудовищата все ще успеят да ме хванат и да ме изядат. Искаше това столче да изчезне, а баба да изпрати ново писмо на дядо Коледа и в него да поиска друг подарък за малкия Чичи. Подарък, който е по-хубав и не е толкова страшен, от който не висят чудовища и няма окови... Потопен в ужасните мисли, след миг щеше да се разплаче, но тогава чу и гласът на баща си:

- Ами, едва ли толкова дълго ще го използваме. Тук пише, че е за дечица до 6 месеца или най-много 9 килограма.

Девет килограма! Това е чудесна новина! Чичи се усмихна на себе си. Та той тежеше вече почти 7! Още малко и ужасният подарък ще стане излишен.

Дребосъкът се засмя на глас и спокойно затвори очички, унесен в дълбок и сладък сън, защото сам знаеше, че най-добрият начин да порасне бързо голям, е като спи и сънува само красиви неща за Коледа....

Приказка трета: Първи сняг

2007-09-09T06:49:00.000-07:00

... А на сутринта, когато се събуди, Чичи видя първия си сняг...

Чичи се събуди гладен. Нощната лампа над леглото му светна, безброй светлини започнаха отново да се гонят по стената. Усети майка си, която го целуна за добро утро и се зае да приготвя закуската му.

След като се нахрани, Чичи направи сутрешната си разходка в прегръдката на мама. Навън беше тъмно. Но нещо, някъде там, далеч в тъмата белееше. Чичи и майка му се приближиха до прозореца и малкият дон с почуда видя, че всичко навън е бяло. Ококори очички и започна любопитно да върти глава.

Майка му, сякаш усетила неговата почуда, тихо му прошепна:

- Това е сняг, Чичи. Това е първият ти сняг.

Сняг, помисли си Чичи, що за чудо е това? Не успя да отговори на този въпрос, защото умората победи малките му очички и той отново заспа.

Събуди се изпълнен с вълнение и въпроси относно снега. Относно светлините, които се гонеха пред очите му. Относно Коледа...

Отново беше време за хранене. Тъмата си беше отишла и дневната светлина меко изпълваше стаята.

Майката на Чичи го взе в скута си и двамата седнаха близо до прозореца, така че да може той да вижда как навън вали снегът.

А снежинките изпълваха целия прозорец. Падаха някъде отвисоко, летяха в разни посоки... Изпълняваха своя танц пред очите на малкото момченце, а после поемаха по пътя си към земята, където се трупаха една върху друга, прегърнали сестричките си, и образуваха бяла покривка на всичко, до което стигаше погледът на Чичи.

Една снежинка, сякаш пленена от любопитните детски очи, кацна на стъклото. Чичи й се усмихна. Стори му се, че и тя му се усмихна. Но след миг бялото пухче се смали, усмивката изчезна от снежната му кожа и на стъклото остана само малка водна капчица. Чичи посегна да я докосне през прозореца, но снежинката вече я нямаше. С тъжни и пълни с въпроси очи погледна майка си. А тя сякаш знаеше какво го мъчи и веднага намери отговор на неговите тревоги.

Чичи разбра, че снегът се топи. Че снежинките падат високо от небето, където е студено и когато се докоснат до нещо топло, каквото беше стъклото на техния прозорец, нагрято от мекия пламък на камината, те се превръщат в малки водни капчици. Чичи се натъжи. Снегът толкова много му харесваше, снежинките за миг се бяха превърнали в негови приятели... Не искаше да ги загуби.

- Не бой се – погали го майка му – навън е студено и на тях им е добре. Снегът ще продължи да вали, а снежинките ще стават все повече и повече. Бялата покривка ще стане голяма и дебела. А когато зимното слънце изгрее, снегът ще блести в очите на децата и ще хрупа под малките им крачета.

На Чичи изведнъж му се прииска да бъде голям. Да изтича на двора и да зарови ръце в белия пух, да поздрави новите си приятели, преди топлината да ги е отнела от него. Да изтръска клоните на зеленото дръвче, отрупано със сняг, за което майка му каза, че скоро ще се превърне в първата му коледна елха, да чуе как хрупат снежинките...

Беше време за сън, но малкият дон Чичи се страхуваше да заспи. Ами ако като се събуди, снегът вече го няма? Ако всичко остане само блед спомен в детското му съзнание? Въпросите се гонеха в малката му главичка и не му даваха мира.

Тогава отново майка му го успокои.

- Заспивай, Чичи. Когато се събудиш, снежинките ще бъдат тук. По Коледа винаги снегът вали дълго. А Коледата наближава...

Коледата наближава, помисли си Чичи. За два дни чу два пъти майка си да казва, че Коледата наближава, и се случиха две чудни неща – появиха се красивите светлини на прозореца в кухнята и над креватчето му, и се запозна с най-красивите си и нежни приятели – снежинките. Скоро щеше да разбере и какво е това коледна елха. Щом по Коледа се случват такива неща, каква ли ще е самата Коледа....

Чичи затвори очички и докато заспиваше вече нямаше търпение да се събуди, за да се запознае с първото си коледно дръвче....

Приказка втора: Коледата наближава

2007-09-09T05:34:00.001-07:00

Всеки ден в дома на дон Чичи се случваше нещо ново и вълнуващо.

Вчерашната сутрин не обещаваше кой знае какви емоции за младия господин и неговото семейство. Чичи бе кротък и спокоен. Спа почти през цялото време, излегнал се удобно на спалнята на родителите си, на една ръка разстояние от щастливата си майка. Когато станеше време за ядене, Чичи се събуждаше и кротичко започваше да мрънка, докато майка му не поднесе шишето с топло млекце. След като хапнеше, се отдаваше отново на заслужена почивка, тъй като бе стигнал до убеждението, че борбата за яденето всъщност не е никак лесна работа.

Докато майка му шеташе напред-назад из къщата, Чичи, отново излегнал се на спалнята, размени няколко приказки с неговите верни приятели слона Маркус и постоянно бременния Тигър, който, не стига че от близо година вече бременееше, а и се оказа, че е мъжки. Но Чичи от малък бе научен да е над тези неща и това странно стечение на обстоятелствата при Тигър, не пречеше да му е най-добър приятел.

След кратък спор с Тигър и Маркус кой от коя страна на спалнята ще лежи, младият дон Чичи отново заспа. Когато баба му се върна от работа, той обаче веднага се събуди и беше отнесен в мекото, досущ като лодка легло на любимата си баба. Над него имаше малка нощна лампа, която на Чичи всеки ден се струваше все по-интересна и той, втренчил любопитен поглед, дълго време се опитваше да открие разликите, които са настъпили в нея от вчерашното наблюдение.

Изведнъж се прибра и татко му. Тогава вечерта стана много интересна! Таткото на Чичи носеше торбичка, в която шумоляха няколко картонени кутийки. Майка му веднага ги взе и започна да опъва дълги жици из цялата къща. Дребосъкът наблюдаваше с интерес последвалите събития.

Майка му се качи на един стол, погледна с недоверие към кухненската маса и няколко пъти попита любимата му баба дали тази маса е достатъчно здрава. Бабата на Чичи не беше съвсем сигурна след като огледа внимателно габаритите на майка му, но плахо промрънка:

- Би трябвало да издържи. Би трябвало...

Тогава майката на Чичи се качи на кухненската маса. Всъщност няколко пъти се качва и слиза, излиза навън и се прибираше, изричаше думички, за които Чичи предчувстваше, че все още няма голямо желание да разбере какво всъщност значат. Малко преди вечеря майка му се усмихна и доволно потри ръце. Взе Чичи в прегръдката си, включи някакъв дълъг и черен кабел в контакта и... всичко засия.

Хиляди светлини започнаха да преливат цветовете си пред очите на Чичи. Синьо, жълто, зелено, червено... Светлините се гонеха по кухненския прозорец и бляскаха в очите на Чичи и в двете красиви топки, които висяха от гирлянда. Чичи не бе виждал такова нещо и дълго време забрави да затвори беззъбата си уста.

Майка му обаче скоро се умори да го държи в прегръдката си и отново го остави на бабиното легло. Но Чичи и от там виждаше цветната феерия и цяла вечер не можа да свали очи от нея. Майка му също бе щастлива, защото от няколко седмици насам успя да се нахрани спокойно, без в ръцете й да мърда един дребосък, който не обичаше самотата.

След вечеря стана още по-интересно и вълнуващо. Изведнъж същите тези светлини, че дори и по-красиви, се озоваха разпръснати по цялата стена над креватчето на Чичи. Когато лампите вкъщи угаснаха и само магическите светлини останаха да се гонят неуморно, Чичи дълго време не можа да заспи, а гледа, гледа, гледа... и се усмихваше насреща им. От див лудешки бяг, светлинките преминаха в плавно и спокойно преливане, което малко по малко започна да омагьосва Чичи и той усети как клепачите му натежават. Малко преди да заспи, чу мама да казва:

- Наближава Коледа.

След това се пренесе в чудната страна на сънищата, където бе пълно с Коледа (каквото и да значеше това) и с игриви светлини, които тичаха така неуморно, че бе невъзможно за Чичи да ги настигне.

А на сутринта, когато се събуди, Чичи видя първия си сняг...

Приказка първа: Новите вълнения

2007-09-09T05:29:00.000-07:00

Вчера в дома на дон Чичи бе един паметен ден, изпълнен с вълнения и предизвикателства както за младия Чичи, така и за неговите родители.

Майка му и баща му с умиление и известна доза носталгия към някогашните тихи и кротки дни откриха, че бродираният върху новата му играчка заек, е не просто заек, а истинско постижение на музикалния гений: установиха, че ушите му шумолят, носът му писука, джобът му пее някаква странна мелодия много приличаща на Jingle Bells, но не съвсем, а морковът, завързан за дясното краче на заека, всъщност е най-кошмарната дрънкалка, която някой родител може да си пожелае.

- О, богове - въздъхна уморено таткото на дон Чичи.

- Не са богове - поправи го майка му, - това е заек.

- Да, знам - съгласи се той. - Но явно в него живеят боговете на циркаджиите и тромпетистите.

След няколко тъжно разменени погледа, разговорът увисна в нищото и докрая на вечерта не бе довършен.

Докато родителите му вечеряха, дон Чичи с радост опознаваше света наоколо. Изпънал се в кревата на любимата си баба, с всички сили се опитваше да откъсне ушите на горкия Маркус (който по природа е истински слон, но характерът и видовата му принадлежност тутакси бяха потъпкани от мускулите на Чичи). След неколкократни премятания младият дон осъзна, че един слон не е никакво предизвикателство за него, и майка му трябваше да утоли жаждата му за истинска борба като донесе на тепиха и един хърбав и вече изнемощял тигър. За миг майката му предположи, че Чичи ще стане силов спортист, но бързо съмненията й бяха разсеяни...

След полагащите се на един малък дон гореща баня и обилна вечеря, Чичи бе положен в покоите си, а родителите му се оттеглиха на заслужена почивка в хола, пред камината, с чаша ароматно питие и хаванска пура.

Изведнъж от покоите на Чичи се чу писък. Но не тревожен писък. По-скоро някакво вълнение и радост звучеше в гласа на младия дон. Въпреки това майка му реши да провери. Остави чашата с 25-годишен Дъмпъл на малката масичка и в нея игриво започнаха да се гонят пламъчетата на зиданата камина. Загаси пурата в пепелникът от китайски порцелан и се надигна тежко от огромното кожено канапе, изработено от най-прославеният майстор-кожар в Тибет. Татко му остана да се наслаждава на приглушената светлина и романтиката в зимната нощ...

След малко майка му се върна и вече имаше друга теория относно професионалното бъдеще на техния наследник.

- Мисля, че синът ни ще стане доктор Уши, нос, гърло.

- Защо? - Учудено попита татко му.

- Защото в момента ръката е до лакътя в устата му и опознава светът на сливиците си - обясни предположението си майка му.

- Аха - поклати глава таткото. - Явно преди малко Чичи се е ощипал по езика и затова е бил този писък...

Посмъртно

2007-09-09T05:19:00.000-07:00

Тази нощ не ще забравя нивга.
Тишината в мене ще крещи.
Тъмнината в дните ми ще идва,
твоят дъх по мене ще пълзи.

Без изкуствени романси. Няма свещи.
Няма музика от скърцащ грамофон.
Само аз и ти. Сърца се срещат.
Пред твоята любов – поклон!

Само аз и ти. И ти и аз самички.
Чуваш ли, сърцето ми ще спре.
Майната на всякакви свещички,
щом за теб човек готов е да умре!

Такава нощ не се забравя нивга.
Без свещи, музика и грамофон.
В смъртта ме тласна, нов живот ми вдъхна…
Пред твоята любов – поклон!